Отново ли?!

Заглавие: Отново ли?! Чет Май 27, 2010 7:53 pm

Ето я и нея, седяща на леглото си, скръстила крака и плачеща. Отново това се бе случило. Вече й писваше. Омръзнаха й крясъците, плесниците... Но те продължаваха.
Тя седеше там вече от два часа, когато баща й най-накрая се успокои. А тя едва тогава започна да се притеснява. По лицето й се стичаха сълзи - понякога гневни, понякога от тъга. Пред погледа й отново минаваше картината от преди няколко часа.
Семейството вечеряше спокойно пред телевизора - майката, бащата, момичето и по-големия й брат. Даваха някакъв филм, който всички гледаха с интерес, но не и тя. Усещаше, че нещо щеше да се случи. И то се случи. Брат й стана рязко от дивана, бутна чашата с бира и тя се разпиля на стотици парченца на земята. Течността бавно и лениво започна да се плъзга по пода и да запълва свободните места между отделните парчета паркет. И бащата се развика:
"Изчисти веднага стъклата!", "Измий бързо бирата!", "Хайде бе, лайно такова!" и какво ли още не. Брат й нямаше как да направи толкова неща едновременно, но полуделият баща не го осъзнаваше. С всеки изминал ден той ставаше все по-свиреп, все по-заядлив и все по обиждащ. Но тази вечер той прекали. Не спираше да сипе обиди на главата на сина си, дъщеря му гледаше уплашено, а съпругата му се опитваше да го усмири. Усмири, това бе точната дума. Този човек бе луд.
На младежа му писна, той не можеше повече да търпи. Вече бе възмъжал и се опъна на баща си. Възрастният му удари една плесница, но сбърка. Младежът понечи да забие юмрука си някъде, двамата се сляха в някаква хватка и лицата им почервеняха от ярост. Ръцете им махаха, краката им ритаха, устите им сипеха обиди, без да мерят думите си. Майката на младежа викаше, в гласа й съвсем ясно се чуваше тревогата. Тя опитваше да ги успокои, но положението бе безнадеждно. Момичето стоеше на около пет метра от вкопчилите се мъже, искаше да каже нещо, но устата й не се отваряше от уплаха. Очите й бяха почервеняла, предвещаващи идването на сълзите. Тя стоеше просто така, права, неподвижна и побеляла от уплаха.
Най-накрая мъжете се поуспокоиха. Младежът бе получил яростен юмрук в корема, а баща му бе с насинено око. Той викна отново:
"Махай се! Махай се от къщата ми, простак такъв!". Момичето чу още много думи, всяка следваща по-обидна. Брат й не чакаше втора покана. Навлече си няколко якета отгоре, обу първите маратонки, които му попаднаха пред очите и погледна сестра си. В очите му имаше много тъга и съжаление, но стореното бе непоправимо.
Възрастният се появи в антрето и пак викна:
"Ти още ли си тук?" "Вън!". И брат й излезе. Ей така, по пижама, маратонки и няколко якета. Навън бе сурова зима, бе студено, имаше сняг, а той нямаше къде да отиде.
И тогава тя влезе в стаята си, заключи вратата, изключи парното, загаси лампата и седна на леглото си. Взираше се в прозореца срещу нея, луната, осветяваща с призрачна светлина стаята й, тополата. Умът й бе празен. Тя искаше да мисли, но не се получаваше. От време на време някой чукваше на вратата, опитваше да я отвори, а момичето викваше "Махай се!" и родителят й се оттеглаше.
Така стоя тя цяла нощ. Не бе мигнала, не й се доспа, нито пък ожадня. По едно време, когато вече небето доби сивкав цвят, тя реши да излезе.
Обече си суичър и някакви панталони и безшумно излезе в настъпващото утро. Навън студът бе сковаващ, но тя не усещаше. Не усещаше нищо.
Тръгна по улиците из малкото градче. Не й пукаше за хората, които щяха да я видят. щяха да съобщят на родителите й. Тя вече нямаше родители.
Не бе тръгнала безцелно. Целта й беше брат й. Знаеше, че никой не го е приел в къщата си, никой не го обичаше. Като малък бил ужасно много лошо дете и всички го помнят такъв. Но сега не бе време за спомени. Тя трябваше да мисли за настоящето.
Изведнъж, до една кофа, тя съзря тяло. Веднага се затича. Това бе брат й. Нейният брат, брат, който бе по-голям баща и от истинския й баща. Единадесет години по-голям, това не бе малко.
Момичето легна на снега до тялото на брат си и го прегърна. Той бе студен, студен като снега, който беше под нея. Снега, който го бе погубил.
Заспа, положила главата си върху неговият корем. Коремът, който бе така жестоко ударен. Жестоко и ненужно.
Косата й бе леко полюшвана от ледения вятър, клепачите й бяха затворени, а сълзите по бузите й скоро замръзнаха.
Заспа и не се събуди.

П.П. Коментирайте тук.